Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.11.2013 16:45 - Спите ли? Ръкопляскайте на тоталитаризма!
Автор: gerdan Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1150 Коментари: 0 Гласове:
2



Исках да напиша на стената си във фейсбук какво мисля и чувствам.

Исках да го споделя с приятелите си, които сигурно като мен бяха развълнувани, силно впечатлени, ядосани, уплашени, притеснени за младите момчета и момичета на площада пред парламента, защото това бяха нашите деца. Нашите деца, които излязоха вместо нас на улиците.

Моите приятели вероятно гледаха репортажите със свити сърца, защото там на площада бяха техните деца или деца, които познават, които излязоха да защитят не само своето бъдеще, а и нашето, и бъдещето на своите родители, лели, баби, бъдещи деца.

Сигурно моите приятели чувстваха болка в сърцата си за случващото се с децата ни, защото не е честно полицаите да ги удрят. Както не е честно депутатите от БСП да ги обвиняват в какво ли не – че са платени, подстрекани, изкарани на улицата, за да защитят нечий интерес.
 
Но не. Уви, никой от моите 300 приятели не беше развълнуван. Вместо това едни споделяха информация за филми, други ме канеха да лайкна фешън страници. Трети ми предлагаха да се присъединя към събития, носещи хармония и вечен благодат.

Никой не ми обърна внимание дори, когато споделих няколко новини за протестите и следите от насилие пред площад Народно събрание, нито някой трепна, когато коментирах една от новините.

Помислих си – дали съм будна днес? Дали съм си в моята страница? Дали това по телевизията се случва наистина? Дали пък точно днес всички мои приятели са ми сърдити?
Май не е това.

Гледам репортажите, гледам протеста онлайн, чета новинарските сайтове, чувам от време навреме свирките отвън през прозореца и си казвам – абе, май е истина. И май само аз съм будна. Какво ли се е случило, че всички спят? Дали не дойде най-накрая онзи вселенски преход, който да отнесе повечето от душите някъде надалеч в щастливите безметежни селения на абсолютната Любов? Явно благочестивите са заминали, а аз пак съм изпуснала влака. И сега – какво ще правя?

Оставам тук, както останах през 1989 година. За да установя с горчиви сълзи в гърлото си, че 24 години сме вървели в кръг.

24 години вървяхме по камъни, които безмилостно режеха ходилата ни, 24 години ни брулеха ветрове, които замайваха съзнанието ни, 24 години изкачвахме безмилостни урви и когато за малко спирахме и си поемахме дъх, смятахме, че сме изкачили поредния връх по пътя към обещавания щастлив живот. ...
Без да разбираме, че вървели сме не напред, а във кръг. ...

Боли ме сърцето от това. Боли ме като гледам младите хора на площада, младата репортерка на бТВ, блъскана от някакъв шеф на жандармерията, който й кресна защо не пита колко полицаи са ранени, а когато тя попита, той отвърна, че си имат пресцентър за питане.

Боли ме, че кордонът от телата на децата ни е бил разкъсан с полицейски автомобили, които явно нагло са продължавали пътя си, без да спрат пред насядалите деца.

Боли ме, че в парламента депутатите на БСП се държат нагло и ме е срам, че съм жена, като Мая Манолова. Боли ме, че съм на възрастта що-годе на Майчето и на Сергейчо. Боли ме, защото не искам да имам нищо общо с тях.

Защо ги пиша с умалителни ли. Защото са жалки. Ще кажете, че у тях е властта и жалката съм аз. Няма да сте прави. Аз може да нямам духовните сили да изляза да протестирам, но какво да кажа за тези двамата? Помните ли преди изборите как мазно се държаха. Сергей се разтапяше да дава обещания и вложи всичко от себе си да си изгради образ на благия спасител, чак дете си направи, че с детето си направи и ПР кампания. Ами милата му женица, дето бързо забравихме аферите й. Ами кака Мая! Милата, такъв радетел за справедливост беше, а се превърна в чудовище.
 
Ами тези мили полицаи и жандармеристи на площада? Дето така мило блъскат протестиращите, че само по някоя аркада да получат! Е, вие може да не знаете, но дори и тъпите полицаи (само заради вицовете го казвам) са обучени да удрят по меките части, където не стават синини. Милите те, сигурно бутат студентите, за да ги направят по-силни за утрешния ден. Че нали и каратистите с бой ги учат да стават силни и устойчиви!

Ами милите ми приятели във фейсбук? Явно всички са доволни от живота си. Сигурно всички са доволни от заплатите си, от лихвите на банките, от това, че се приемат закони в ущърб на гражданите, че парите за здраве се стопяват в ненужни „пътеки“, договори за възлагане, хонорари, лъскави сгради и лимузини?
 
Сигурно всички оценяват високите пенсии и непрестанните им увеличения с лев-два на година? Сигурно всички са безумно доволни от това, че майките и бабите им ядат сирене, което не е сирене и кренвирши, които не се знае какво са.

Ами последната радост, изпратена ни от милата Кристалина Георгиева – бежанците, които отказват помощи? Ами тя милата, толкова отдавна не е живяла в България, че така й е домиляло за нас, че видите ли – да си оправим демографския баланс – та аз откак съм станала в детеродна възраст, все съм разгонена за разплод с бежанци – толкова години ги чакам! Недейте се цупи сега – бежанците са си бежанци и хора преди всичко, но ние не сме нито единствената подходяща държава, нито сме най-богатата в региона, че да отваряме чак такива обятия. Или просто става дума за пари, които Европа да ни отпусне и някой да ги лапне?

Чета днес във фейсбук коментари под новината за насилие на протеста – имаше снимка на млад мъж с разбита вежда. Една хубавица беше коментирала „мутрата му“, която очевидно не й харесваше. Викам си – гледай сега, тези студенти как объркаха живота на хубавиците. Не знам и аз как, ама е явно, щом така са се озлобили.

Гледам колко полиция се изсипва на площада при студентите. Те студентите 200, а полицаите 1000, 2000 – колко трябва да станат, че да се почувстват майчетата и сергейчетата спокойни и уверени?!

А!  Ей сега ми отговориха – Майчето каза по телевизията, че обсъждат жизнено важни закони и затова парламентът трябва да работи. Приемали бюджета. Ами, Майче, те протестиращите не искат точно вие да приемате бюджета, затова протестират. Ама ти как да го разбереш, като си субективна, е сега си го каза.

Тоталитаризмът се завръща, това виждам аз. Живях 19 години в тоталитарен режим и го познавам. Добре го познавам. Който не го познава, сега ще се запознае: нямаш право да казваш какво мислиш, нямаш право да мислиш, нямаш право да говориш, имаш право само да рецитираш заучени фрази в прослава на Партията; имаш право да се трудиш, но нямаш право да получаваш, имаш право да си мислиш, че даваш идеи, които никой да не чува, но за сметка на това си длъжен да аплодираш  и изпълняваш с ентусиазъм идеите на управляващите.

Имаш право да мизерстваш заедно с другите, да страдаш заедно с тях, да си гладен и нещастен и така - да се чувстваш щастлив, че живееш в общност, в общност на равни – еднакво равни в нещастието си.
 
Благодаря ти, Майче, благодаря ти, Сергей! Върнахте ме в младостта, както и много други като мен. Все е нещо - ще вляза в старостта с усмивка на уста – радостна, че „ценностите“ на моята младост се завръщат. Сега остава да привикам сина си и да му разкажа какви хубавини ни очакват. И да взема да му кажа хич и да не си помисля да ходи на протести. ... Тези лоши, лоши протести. А политиците ни са едни мили и добри... и как нежно се усмихват. Загрижени са – все пак трябваме им живи – да ги избираме и после да им плащаме заплатите и рушветите с данъците си. С последните си капки кръв.




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: gerdan
Категория: Лични дневници
Прочетен: 164010
Постинги: 19
Коментари: 170
Гласове: 194
Архив
Календар
«  Юни, 2017  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930