Младият и доста симпатичен Индиана Джоунсън имал много и разнообразни интереси - ходел да изследва далечни земи, изучавал науки, обучавал се в бойни изкуства, правел страхотни рисунки, имал приятели, които го търсели за компания, а той пък имал мечти...

Не разбрал как станало. Уж бил същият Индиана, а един ден - 20 години по-късно - се събудил и не могъл да стане от леглото. Не му тежало толкова тялото, колкото обидата. Обиден бил на живота, че не получил това, което искал. Искал да му е леко на душата, а вместо това в гърдите му сякаш имало клеясала буца, която го задушавала и ден след ден се просмуквала в клетките му, обвивайки в жлъч всяка частица живот.

Индиана години наред се лутал между това - дали да прави онова, което му харесва, което го изпълва с въодушевление и го кара да чувства, че лети и... между това, което се очаквало от него - да е предан син и съпруг, да излиза рано за работа, да седи умно на бюрото си, да носи прилична заплата вкъщи, да гледа децата, да мие колата, да вечеря със семейството, да иде на сладкарница...

Инди вече свиквал да живее по лесния начин - онзи, по който всички около него били доволни и така не го закачали. Нямало нужда да води борба със себе си, защото имало покой ... привидно.

Нямало как да знае обаче какво се случвало в действителност, защото то не било видимо. То можело само да се почувства, ако Индиана беше намерил време да поговори сам със себе си, да погледне в душата си. Но той бил твърде зает....

И така, някогашният Индиана не забеляза, че всеки път, когато му се приискаше да пришпори мотора си и да почувства порива на вятъра, възпламеняващ кръвта му, вместо това той намираше оправдание и оставаше вкъщи. Оставаше и се опитваше да потуши изпълващият го порив с помощта на  дузина палачинки с прекрасно ягодово сладко.

Когато към обед му се приискаше да се качи в планината и да си издялка фигурки от дърво, това му се виждаше твърде трудно и той пак сядаше да потуши порива - този път с пържоли в сочен сос и подправки, с чаша вино. Ах, тогава всичко беше наред!

А щом следобедните лъчи на слънцето проблясваха между клоните на дърветата, полюлявани от вятъра, и се промъкнеха до него и най-нагло му напомнеха, че може да излезе и да потича, и да направи от някогашния спаринг с приятели, той вече имаше нужната настройка и без угризения потушаваше и това невярно желание с няколко парчета торта.

Индиана дори се научи да изключва онази част в мозъка си, която от време на време му сигнализираше, че е време да се замисли за живота си, този живот, който бе някога в мечтите на 19-годишното момче. Така той вече придоби лекота и ден след ден потушаваше желанията си - колкото по-съкровени бяха те, толкова по-въодушевено ги тъпчеше Индиана - без значение вече с какво и кога, важното беше да го оставят на мира.

Инди не знаеше най-важното - желанията му не живееха в стомаха, а ... в сърцето.

 

Те бяха стражите на сърцето му - онези, които го пазеха, караха го да тупти.

 

Така, когато Инди уби и последното желание, сърцето му остана съвсем оголено, обляно в сладък сос за понички. То постепенно забави ударите си, защото желето попиваше все по-навътре в него.

 

Когато цялото се напои в смъртоносната му сладост, сърцето на Инди спря. Една частица в съзнанието на някогашния изследовател трепна последна, озарена от мисълта - Не трябваше да бъде така. После всичко потъна в тъмнина....
....
Когато се събуди, Инди видя тялото си от високо. То лежеше безжизнено в мекото си легло, а около него се суетяха съпругата му и децата му, потънали в скръб. "Защо плачат - помисли си Инди, - не трябва, чувствам се толкова лек и свободен, както винаги съм искал" След което се понесе с бясна скорост по светлинния тунел...
To be continued!

Добре, греховният сладък живот остана долу, но не съвсем - "чувствам се толкова лек и свободен, както винаги съм искал" А тази бясна скорост по светлинния тунел - причистването ли? Не се измъквай леко. Много си добра. Моля те, не бързай! Направи шедьовъра си.

Мммм, добре.... ;)

Много си добра. Събра ли сили? Не губи времето си. Имаш дарба.

Благодаря ти, Анонимен! Не знам за силите. Много съм разпиляна, това ми е проблемът. Пиша само когато съм провокирана и ако не успея да хвана момента, поривът си изчезва... Но ти макар и да не ме провокираш, ми даваш мотивация. Все пак си имам един почитател, защо да не го зарадвам!? ;) Поздрави и Благодаря!

И аз благодаря! Виждаш ли колко леко и хубаво се изразяваш? "...ако не успея да хвана момента, поривът си изчезва...". "О, миг, поспри, ти си тъй прекрасен!" Сигурно Шекспир е определил по-добре крилатото мигновение, но твоите думи ги усетих физически. Порив на вятър покрай мен мина... и си замина. Не е важен почитателят, важни са моментът, мигът и очите да го видят.
Поздрави!

Е, благодаря ти! Това вече ме накара да се замисля. Така да се каже, думите ти минаха не само по околовръстното (през ушите/очите/ ми), но и някъде през централните улици, дори ги снимах на едно кръстовище. ;))) Надявам се и централата да се заеме със случая в скоро време. :)))
Сериозно ..., понякога ми е трудно да се разпозная, идентифицирам. Нали, има един въпрос - Кой съм аз? Някои хора си го задават. Аз опитвам да не задълбавам, а може би трябва. От друга страна, творческото сякаш си иска действие с размах, полет..., да излезеш от кожата си, да счупиш оковите, да не мислиш за правилата...
...
Е, пориви минават, но са тъй много и различни, че не успявам да им се отдам. Така, както ти пишеш, че си усетил вятъра, аз чувствам, че се нося по него. А сега си давам сметка, че - ето, имало начин и другите да ме разберат, да усетят вятъра...
...
Радвам се, че навестяваш блога ми. Желая хубава седмица!

И на мен понякога ми е трудно да се разпозная, и много се дразня, когато някой ми каже, че много добре ме познава. Днес намерих един текст, огледах се в него за да се идентифицирам... и се засрамих. Прочети го и ти:
"Трябва да си много прост, да работиш за хора които смятат, че са над закона, да им позволяваш да трупат за твоя сметка тлъсти печалби, да наблюдаваш ежедневно тяхната подигравка с държавността и със самият тебе. И, ако някой страничен наблюдател вземе, че ти покаже, всичките тези беззакония, на които ти си ежедневен свидетел, мислейки, че ги не виждаш, ти просто да свиеш рамене и да кажеш – “Ми аз, какво мога да направя?” Трябва да си много прост, за да разчиташ, че точно ти ще минеш между капките, когато наоколо ти вали дъжд от неправди. Че точно ти ще оцелееш, от всички около тебе, които като теб се мъчат да оцелеят. Че някой друг, трябва да поведе някой друг, за да оправи твоя живот. Трябва да си много прост, много страхлив, много безгръбначен. Трябва да си много прост за да вярваш, че държавата ти ще се оправи, докато ти си на хиляди километри от нея, в търсене на сигурност и щастие там, където го е извоювал някой друг. Трябва да си много прост за да мислиш, че бъдещето на държавата ти зависи не от твоите действия, а от действията на останалите, докато в същото време по някаква абсурдна логика имаш огромно мнение за себе си и своите нереализирани и неоценени способности. Трябва да си много прост."
Благодаря! Успех1

Извинявай! Намерих цялата статия "Бъзикилийкс – Истината такава, каквато можеше да бъде!?"
Има един коментар, който ме впечатли - на Danea said Някой мисли като мен! Много е приятно.

Цитатът е много интересен. И верен, разбира се. Всеки българин познава най-много прости на глава от населението. :)
Тъжна история. А аз от доста време престанах да се ядосвам и да пиша подобни неща. Може би разбрах, че е хубаво да не съм толкова проста и е добре да си диря правата. Не страдам много, когато последствията (от това, че се боря) са за моя сметка, но съм убедена, че така е правилно - че трябва да си отстоявам правата, че трябва, най-малкото, да отстоявам достойнството си. Надявам се да съм "заразна"! :)
Не можах да видя коментара от Danea :) ще трябва да опитам пак.

О, сега видях коментара. Хареса ми, защото и аз съм закърмена със Соц и знам за какво иде реч. Обаче повече ми хареса репликата с ник 88. Няма как да не се съглася...
Ще ти призная, че се интересувам от езотерика и вярвам, че живеещите на територията на България от векове, не сме случайно тук. Мисля, че тук идваме души с определена мисия и трудни уроци за усвояване. :)

Общо взето, коментарите, репликите (най-вече оценките им) са позитивни към статията (като се абстрахираме от гадостите) и индуцират оптимистично чувство от присъствие на много съмишленици. А 88 е интересен - ще си купя "Бойният химн на майката Тигрица” от Ейми Чуа. Но съм сгрешил - това, което исках да ти посоча, е реплика от Danea на Dimitar Strahilov - коментар 14.
Хубава парола си взела за пропуск.
И пролетта по нашите земи е хубава. Вземи я!

Приеми красивата Пролет в душата си и тя ще ти даде сила! Това ти желая. Успех!